А ако сътворението никога не се е случило?Не като отричане на битието, а като отказ от най-удобната илюзия:че реалността е дадена, завършена и гарантирана от нещо извън нас.„Нулевият генезис“ започва там, където класическите философии спират — в момента, когато отговорността престава да бъде поносима.Няма създател, отделен от състоянието на битието. Светът е отражение на вътрешната менталност на Цялото. Човекът не е свидетел на реалността — той е отговорен за нея.Това не е метафора.Това е онтологично твърдение.Нео-същностният интегрализъм ги интегрира и надхвърля философски системи. Той разпознава стремежа на Платон към трансцендентна истина и целесъобразността на Аристотел, както и моралната рамка на религиозната метафизика и рационалната сигурност на Декарт. В същото време отчита границите на възприятието при Кант, историческата динамика на Хегел, освобождаването от авторитети при Ницше и въпроса за Битието при Хайдегер. Но отказва последния изход, който всички тези системи оставят — възможността отговорността да бъде изнесена извън човека.В „Нулевият генезис“ реалността не се създава чрез воля или план,а чрез състояние.Сътворението не е акт.То е фазов преход.Когато страхът се стабилизира, светът става страх.Когато контролът стане предпочитан, материята следва контрола.Когато отговорността се изнесе навън, светът отразява изоставяне.Архитектът не е същество.Той е моментът, в който движението спира.След спасението?Това не е философия на утехата.Не предлага изкупление без цена.Не обещава бъдеще без участие.Тя не пита: „Какво е вярно?“А пита: „В какво състояние избираме да пребиваваме?“Ако реалността не е дадена, тогава нищо външно няма да ни спаси.Няма свидетели.Само участници.