Някъде, далеч от местата без център, някой направи нещо различно.
Не по-лошо. Не по-добро. Просто… различно. Тялото му не се разбунтува. Не изкрещя. Нямаше вътрешен сигнал за грешка. Нямаше болка.
И за първи път в историята на Генезиса… това не беше добър знак.
Липсата на съпротива беше окончателната капитулация на материята. Тишина, в която Кодът вече не разпознаваше себе си.
По-късно някой ще нарече тази точка Октавиан. Не място. Не човек. А състояние на абсолютен Цунгцванг — метафизична клопка, в която всеки следващ ход само влошава позицията, а отказът от движение е невъзможен.
Там, където свободният избор се сблъсква с перфектната апатия на вселената.
Играта не приключи. Тя просто спря да бъде игра.
Добре дошъл в Октавиан.