Ами ако сътворението никога не се е случвало?
Не като отричане на съществуването, а като отказ от най-удобната илюзия: че реалността е дадена, завършена и гарантирана от нещо извън нас.
Нулевият Генезис започва там, където класическите философии замлъкват — в момента, в който отговорността стане непосилна.
Този визионерски метафизичен роман се разгръща в парадигмата на Неоесенциалния Интегрализъм — философски подход, който интегрира и надхвърля установените мисловни системи. Той признава стремежа на Платон към трансцендентната истина, телеологията на Аристотел, моралната архитектура на религиозната метафизика, рационалната сигурност на Декарт, границите на възприятието на Кант, историческата динамика на Хегел, отхвърлянето на авторитетите от Ницше и въпроса на Хайдегер за Битието.
Но той отхвърля последната вратичка, която всички те оставят отворена: възможността отговорността да бъде изнесена извън човешкото същество.
В „Нулевият Генезис“ реалността не е създадена чрез воля или замисъл, а чрез състояние. Сътворението не е акт. То е фазов преход.
Когато страхът се стабилизира, светът се превръща в страх. Когато контролът е предпочетен, материята следва контрола. Когато отговорността е екстернализирана, реалността отразява изоставеност.
Архитектът не е същество. Той е моментът, в който движението спира.
Това не е философия на комфорта. Тя не предлага изкупление без цена, нито бъдеще без участие.
Тя не пита: „Какво е истина?“ Тя пита: „В какво състояние избираме да съществуваме?“
Ако реалността не е дадена, нищо външно няма да ни спаси.
Няма свидетели. Само участници.